Май вече ми е все едно кога беше…
Мисля, че беше когато бях в разгара на пубертета си. Видях едно момиче. Ева. Това ми беше достатъчно да се влюбя до полуда. Тя дойде в нашата прогимназия една или две години преди завършека й, не си спомням откъде. Аз се влюбих за пръв път в живота си. Тя беше от съседния клас. Почти не се виждахме. Никога реално не си проговорихме/поговорихме. Любовта ми към нея беше известна само за мен самия. В момента, в който я видех в двора на училището или някъде по пътя към тях нещо в мен така се обръщаше, че въобще не знаех дали съм на този свят или онзи, или въобще някъде другаде извън всичко реално.
Спомням си как в училището се организира екскурзия до Съветския съюз. Не помня по какви пътища аз разбрах, че тя иска да отиде на тази екскурзия. Спомням си какво ми костваше по онова време да убедя нашите, че трябва да отида на онази екскурзия “като награда от тяхна страна за добрите ми оценки”. В края на краищата те се съгласиха след като навих с нас да дойде и най-добрият ми приятел от училище Стефан Гуляшки - внукът на не безизвестният по онова време писател Анрей Гуляшки, чийто не една и две книги събираха прах по лавиците у нас и беше мое задължение всяка пролет да изтупвам праха от тях…
Тръгнахме с един син автобус “Чавдар”. Няма да разправям как седяхме насред братска Румъния и чакахме помощ за прецаканите ни въздушни възглавници. Пристигнахме в Съветском Сюзе. 10 дни в една станция близо до наскоро експлоадиралата електростанция на Чернобил. Беше забранено да пием вода. Беше забранено да се къпем. Беше забранено да се разхождаме около близкото езеро. Беше позволено единствено да седим в почивната станция и да говорим помежду си.
За всичкото това време на разговори аз успях да заговоря Ева само един път… - Как ти е стаята… Стандартен отговор… - Добре… Това беше.
Ева от съседния клас, в която бях влюбен до уши, се разбираше с една моя съученичка, която ми дължеше услуга, вече не си спомням каква… На поредния работнически лагер от училище аз помолвам Стела, моята съученичка, да ме запознае с моята голяма любов. Отиваме да берем ябълки… Съвсем “случайно” насред полето Стела ни заговорва така както всеки от нас носи по касетка ябълки… Аз успях да измънкам нещо като “Здравей…”
Същата вечер аз пак съм в нас и немога да заспя поради два факта от същия ден оставили такъв голям отпечатък върху крехката ми личност. Първият, че след като от две години бях чакал да заговоря голямата си любов успях да изтърся само едно “Здравей…”. Вторият, че по бузите ми потичаха сълзи, в момента, в който си помислех, ме бях откраднал около шест ябълки за да зарадвам моите родители, но те не искаха дори да ги вкусят и поради факта, че аз вече бях преял с тези забранени плодове не можех и аз да ги изям. Сълзите бяха, поради факта, че толкова “трудови хора” се бяха трудили, за да отгледат тези плодове, а сега тяхната участ беше да отидат в кофата за боклук… Спомням си, че на другия ден като изхвърлях боклука ги оставих до контейнера, докато по бузите ми се стичаха сълзи…
Сагата с Ева продължи и след това при кандидатсването ми в гимназията. Имах чувството, че тя ме следва навсякъде…
Бяхме се паднали в един курс по време на подготвителните курсове за кандидатстване в гимназията. Което ми позволи да науча нейната фамилия, тъй като тя беше разлепена на вратата на курса заедно с всички други, включително и моята. В продължение на около два месеца аз звънях на всички регистрирани подобни фамилии в телефонния указател с надежда да я открия… Безуспешно. Спомням си даже, че когато нашите спряха изходящите обаждания поради високата сметка, аз ходех у братовчедка ми и набирах телефоните от там…
След като влязох в тази елитна за времето си гимназия аз се паднах в г-клас, понеже бях посочил за желание вторият ми за изучаване език да е френски. Ева беше в б-клас с втори език немски. Какво беше щастието, когато на втория ден в нашия клас влезе класната на б-клас и съобщи, че от нейната паралелка има ученик, който иска да се смени с нашата паралелка и да изучава френски като втори език… “Дали имало някой, който да иска да се смени…” Разбира се аз станах и се развиках - “Аз, аз, аз”. Никога няма да забравя как в коридора се разминахме с моята първа любов, която се оказа ученикът, който се сменяше с мен…
След около два месеца след тази случка аз вдигнах звънящия телефон у нас. Отсрещният глас каза “Аз съм Ева. Разбрах, че от доста време искаш да ми кажеш нещо насаме.” Аз като че ли вече бях изгубил интерес. Отвърнах “Имате нещо грешка….”
Преди две години имахме юбилейна среща на курса. Мислех си как след всички тези години за пръв път ще я заговоря и ще я попитам какви всъщност са били нейните чувства към мен, ако е имало такива? Тя ли наистина ми беше звъннала тогава или някоя “благожелателка”, известни й моите чувства към тази моя съученичка беше се пошегувала… Тя така и не дойде на тази среща…
