Вече мина бая време откакто се върнах, а все още се бавя с писането за пътуването тук. Това се дължи на заетостта ми напоследък с мързелуване, безцелно мотаене из града, излежаване и самоизмъчване със съвременна българска проза или както аз наричам всичко това накуп – почивка от почивката.
Но да се върнем на пътуването. На 17 септември за пръв път посетих Свищов. Въпреки че не го обиколих кой знае колко ми се стори най-обикновен малък град. Предполагам, че студентите са тези, които внасят малко разлика в ежедневието му или най-вероятно те са ежедневието му. Освен с първия си акт откакто имам шофьорска книжка (все още там ми задържат талона) май с друго града няма да го запомня.
На следващия ден отидох до Нове. Там от доста време копаят полски студенти, а пък разкопките се финансират от Република Полша, за което има поставени поне 5-6 табели. Имайки предвид, че Нове не е типичен град, а лагер на легион видяното надмина очакванията ми. Постройките са доста обемни и сравнително запазени и поддържани. Дано да не е само защото са финансирани от Полша. Експозиции с находки от Нове може да се видят в прилежащия музей, в двора на къщата-музей на Алеко Константинов (?) и на втория етаж на ресторант „Свищов“ (???). Всички експонати са реставрирани в Полша.
След Нове поех към Кривина, където точно до самото село трябваше да се намира Ятрус. Имайки предварителната информация, че там разкопките са българо-немски очакванията ми бяха големи. В селото обаче едва четвъртия човек успя да разбере за какво го питам. Въпреки видимо високото съдържание на алкохол в кръвта си ми обясни, че няма смисъл да ходя там, защото от 3 години никой не се бил вясвал и всичко е запустяло и обрасло. Включително оградата, с която обградили разкопките отдавна вече я нямало. Въпреки всичко ми обясни откъде да мина, за да стигна до Ятрус. Когато отидох видях това. Ето пък как е изглеждало същото място само преди 10 години:

© Рекламно-издателски център „Култура“

Очевидно българо-немските разкопки са станали само български, но пък вече не са и разкопки. Защо обаче нещо, за което са давани пари за възстановяване и консервиране е оставено на произвола на съдбата? Отговори много, но ето Ви един примерен. Нека дойдат поляците!
По принцип следващата точка от необиколката беше Плевен, но пък имах още два-три часа за убиване и запраших към Никопол. Из града се мотах само толкова доколкото да открия Шишмановата крепост, така че много впечатления нямам. След като ме упътиха тръгнах по един баир, на който беше разположен ромски квартал. По средата пътя беше запречен от някакъв камион, на който товареха коне, поради което оставих колата и продължих пеша. Само след десет минути вече си имах за спътници 10-12 ромчета, които заради фотоапаратите по мен упорито искаха да ги снимам „на вестника“ и докато не го направих не ме оставиха на мира. От самата крепост не е останало нищо освен три-четири зида и една капия. Въпреки това отгоре гледката си заслужаваше!

След като вече бях тръгнал от Русе надолу по поломието към Басарбово на следващия ден реших да продължа до Иваново и до тамошните скални църкви. Въпреки гръмките табели гласящи, че и седемте скални църкви са отворени се оказа, че отворена е само църквата „Света Богородица“, част от скалния манастир „Св. Архангел Михаил“. Всички други щели да бъдат отворени от май идната година, просто било избързано с табелите. В манастира снимането беше забранено, но докато се мотках горе извикаха уредника за малко долу в подножието, в резултат на което откраднах 20-тина кадъра. Освен мен в църквата имаше само още един посетител, с който се заговорихме на слизане. Оказа се, че човека не е българин, а пише пътеписи за България, както и за още няколко страни. Преди 4 години написал пътепис и сега обикалял, за да актуализира работно време на музеи, експозиции и т.н. Питах го накъде ще хваща след Иваново, но той каза че нямал идея, тъй като днес му бил почивен ден и просто обикалял места, които не е посещавал преди. След 10 минути вече пътувахме заедно надолу към Борово.
В Борово отидохме до тракийската гробница наскоро преместена в центъра на града до училището. Там се запознах с човек, който ми се представи за местния краевед. Обясни ни, че от три години премествали гробницата в града, защото иманярите почнали да я подкопават, но не бил доволен от работата на майсторите дето я местели. Също така започнали да строят нещо като музейче, където идеята била да има копие на Боровското златно съкровище. Гробницата все още не беше отворена за посещение та се наложи да прескачаме огради. В сравнение с други гробници тази не беше нещо особено, но пък поне успях да направя снимки, защото няма да се учудя след като се отвори това да не е възможно.
След Борово със спътника ми отидохме до моста на Кольо Фичето в Бяла, където му дръпнах една бърза лекция по история на България и потеглихме към Никюп.
За да стигнете от Никюп до Никополис ад Иструм Ви трябват освен здрави нерви и малко въображение. Аз се обърках най-малко 3 пъти, но това е може би защото на всяко кръстовище, където липсват табели винаги тръгвам наляво. От всички римски градове, които бях виждал досега това беше най-запазеният. Докато на други места имаше два-три зида и няколко камъка тук можеше да се види всичко почти във вида както е било преди 2000 години. Жалко че след дълго време на проучване е разкопана само една трета от града. Ако не валеше толкова силно щях да направя много повече снимки. А снимането беше позволено. Нямам нищо против да плащам, за да снимам и мисля, че това е много по правилно решение от варианта щракането да се забрани, за да вървят картичките. Ако не сте ходили до Никюп, заслужава си.
Към края на деня вече валеше из ведро. Спътникът ми запраши към Велико Търново за да продължи утре работата си, а аз впечатлен от Никополис ад Иструм обърнах нагоре към Свищов с идеята да отида до Нове и Ятрус.

От три дни отново съм в София. Обикалянето свърши. Когато тръгвах си мислех, че ще имам време да поствам редовно за това къде съм, но все повече и повече изоставах като накрая вече въобще нямах никакво време за блога. Самото писане не ми беше толкова голям проблем колкото подбора и обработката на снимките, които публикувам в галерията. Макар и със закъснение смятам да продължа да Ви правя съпричастни с необиколката, дано само преди да съм приключил не изтече информация от ДАНС за това къде съм бил.
Впечатленията ми като цяло ще оставя за десерт, сега мога само да кажа че след около два месеца далеч от големия град в момента още не мога да се адаптирам в лудницата и с изключение на протеста в събота не излизам по-далече от кварталните кафета.