Всички предишни пъти, когато съм напускал някоя работа обикновено веднага съм се хващал на следващата. Този път реших да си дам почивка. Голяма при това. След кратък размисъл вече бях сигурен какво ми се прави – реших да направя една обиколка на България. „Защо само на България“ ме питаха доста познати. Защото единствено тук се чувствам на мястото си. Всяка жаба да си знае гьола!
Обиколка, но каква? Да ходя на места, където не съм бил преди не беше вариант, защото общо взето съм бил почти навсякъде, поне в по-големите градове и до по-известните забележителности. Варианта да забия към глухите и малки селца много ме привличаше, но след кратък размисъл и справки се оказа, че там където няма развит селски туризъм едва ли ще мога да намеря къде да ям и спя, особено пък какъвто вид имам в момента – силно окосмял и брадясал.
Започнах да си правя подробен план къде да отида и какво да разгледам. План с маршрути, дати, места за спане, резервации и т.н. Още на втория ден се отказах. Отказах се, защото това нямаше да бъде никаква почивка. Да гониш някакъв план и график в никакъв случай не можеше да бъде почивка. Затова реших, че перфектната обиколка на България ще е една необиколка на България – ще ходя където ми видят очите, където си искам, даже ако искам няма да ходя никъде. Та защо ми е план, според който трябва на еди-коя-си дата да ида еди-къде-си, ако предишния ден реша, че не ми се ходи никъде и искам да остана още известно време на мястото, където съм в момента или пък реша, че въобще ми е писнало от обикаляне и искам да се прибирам? Това беше моята почивка!
След един ден перипетии и търсене се сдобих с книжка на 100-те национални туристически обекта. По-скоро за да взема някой и друг печат когато отида до някой обект, отколкото с целта да ги обикалям. Пък и от носталгия. Имах от старите книжки, но я изгубих някъде, а и едва ли вече можех да посетя обект № 100 – „образцово ТКЗС по избор“.
Едно разпадащо се Пежо 405, една четириместна палатка, спален чувал, одеяло, хладилна чанта, един лаптоп, VMC и Wimax модеми, един SLR, един DSLR и 6 обектива. Какво повече му трябва на човек?
Потеглям, начална точка София, посока – неизвестна.
За плановете се оказах се прав. На първия ден от необикалката почина дядо.
Отидох си за известно време до Видин, където единствено за един ден се разсеях до Магурата рано сутрин по изгрев слънце.
След това необиколката фактически продължи наистина с необикаляне. След един отегчителен ден в Бургас прекарах една седмица в необикаляне на Поморие. Издържах само ден в Несебър (всяка година се заклевам, че няма повече да стъпя там по време на сезона), само половин ден в Китен, където имах чувството, че се е изтърсила половин София и вече почти седмица необикалям Ахтопол. Вчера се разкарах до Малко Търново, Петрова нива и Бръшлян.
В момента седя на една кръчма на брега на морето, пия ракия с бира и обмислям след вече почти месец необикаляне на южното черноморие накъде да хвана след два-три дни, когато и тук ще ми писне да необикалям.

Току що успях да уцеля паролата за блога си едва от третия път. Логично. Последната ми публикация е от 14 февруари.
Спомням си че на последния „БлогКамп“ с Ясен, с който мимоходом минахме оттам успяхме да поспорим на терасата на Военния клуб за това в какво са се превърнали блоговете напоследък. Общо взето моето мнение беше, че блогването вече отдавна беше станало „мода“ и че в един момент голяма част от блоговете се превърнаха в „ежедневие“, а и не само. По това време доста от старите блогове, които четях обявиха че спират. Аз не спрях блога си, а просто спрях да пиша.
По принцип мога да кажа че винаги пишейки тук съм писал по скоро за себе си отколкото за някаква публика или читатели. Никога не съм имал идея този блог да е най-четения, най-известния, най-посещвания, най-все тая.
Сега мисля, че е настъпил момента да дам на блога още един шанс.
От началото на тази седмица вече съм свободен електрон, демек – безработен. Реших, че имам нужда от солидна почивка и това е нещото, което смятам да направя.
Ако е живот и здраве мисля, че скоро ще имам за какво да пиша тук.

Понеже напоследък има тенденция да се блогват снимки на работните места нека и аз да се включа. Ето как изглеждаше работното ми място днес преди да се появя:

И разбира се реакцията ми, когато се появявам:

Спомних си за песента на Doors от заглавието на поста, когато видях това видео: Строителството на Иракли продължава.
Наистина ли сме се примирили?

Накъсаното небе изстива.
Хората са нарязани от размитите линии пред очите ми.
Цветята стенат, листата плачат,
а слънцето е намръщено и като че ли таи злоба в себе си.

Не искам да гледам света през мрежа за комари!

• Във всички видински кръчми се слуша или чалга или електронна музика. След няколкодневно подлагане и на двете установих, че от първото май се дразня по-малко. Въпреки този тормоз по кръчмите места трудно не се намират. Издръжливи хора!
• Във Видин улиците не се чистят от снега. Закво като оно па си вали?
• За три дни прочетох три книги. Толкова свободно време отдавна не бях имал.
• По случай Коледа няколко души ме поздравиха с „Христос Воскресе“. Явно бая бяха поумешали пиенето празниците.
• С Марио си организирахме Видинска коледна среща на блогърите. Бяхме само двамата, защото за други видински блогъри не ни е известно. Ако все пак такива елементи има, моля обадете се следващата Коледа!

Онзи ден сред спама в пощата си (не електронната) намерих обемист плик от „Издателство на художниците рисуващи с уста и крака“. Доколкото видях имаше такива писма във всички пощенски кутии във входа. Пликът съдържаше 6 големи картички, 6 малки такива, календарче, една брошура и попълнена бланка с пощенски запис на името на издателството. Освен бланка за пощенски запис имаше и попълнена вносна бележка за плащане по банков път. Доколкото разбрах от брошурата, докато я прочетох набързо отивайки към колата, издателството ти изпраща картичките, а пък ако ти харесват можеш да ги платиш. По принцип нямам нищо против да платя за нещо, което съм получил и ми харесва и реших да преведа пари за картичките когато се добера до работа. Вече на работа прочетох по-обстойно за какво става въпрос и като че ли нещо в текста вече не ми звучеше нормално: „Надяваме се, че коледният ни комплект ще Ви хареса, може би и Вие ще решите да зарадвате с него свои близки. Предлагаме Ви нашата колекция на цена от 9,50 лв.“ Всъщност никъде не беше упоменато, че плащането е по желание. Да, наистина получаваш картичките, никой не те задължава да платиш, явно че ще платиш само ако искаш, но това не го пишеше никъде. Изчетох пак целия текст и не намерих другото нещо, което ме интересуваше – къде ще отидат тези пари? За художниците на картичките ли? Такава информация нямаше. Направи ми впечатление и това, че парите не отиват в някаква организация с благотворителна цел или фондация, а във фирма – банковата сметка беше на името на еднолично дружество с ограничена отговорност. Реших да се обадя на посочения телефон за повече информация, но ударих на камък – телефонът цял ден упорито даваше свободно.
Google пък връща следното при търсене информация за издателството:
today.bg
It in the press
в. Черно море
В края на краищата реших засега да не превеждам пари, поне не и докато не ми се изяснят всички въпросителни.

Освен многото почивни дни другото, което ми харесва около всички тези празници в края на годината са и традиционните подаръци, които доставчиците на хардуер подаряват. Първите вече се отчетоха, да видим кои ще са другите, от които ще се пазарува през 2008-ма
Наздраве!

Преди:

След:

И каза Бого да бъде коледна среща на блогърите

Това горното е мъдрост от Borime4kata. Запознах се с доста хора „офлайн“, а с някои се оказа, че вече се познаваме. Беше весело и интересно. Отмъкнах една шепа стикери на WordPress, първия от които отиде на колата. Станах свидетел на танца на Lord Sobek, дано да има клипове.

Муза

След като преди месец скъсах струна на китарата чак днес сколасах да си купя нови. Нещо ме засърбяха ръцете…